На какво се гради една държава? Това май никой българин не го знае. И не е защото нацията ни е неграмотна или мързелива. Не. Това е, защото никой никога не ни е казвал. Преди години най-важното беше народа -  да му е добре, да управлява, да няма никаква собственост, за да не е алчен и всичко да се дели по…”братски”. После дойдоха други устои на държава, които и до сега не са много ясни. Едно обаче се пропагандира: „Важното е да има закони”, „Държавата е държава, когато има закони”, „Общи закони за всички” и т.н.  До тук добре, всички вярваме  в това и се надяваме да е истина. Така са ни учили. И не само за България.   

    Нормите се раждат пред очите ни. Депутатите неуморно ги творят. Закони за това, закони за онова, а наркотрафикантите излизат от ареста, защото са се признали за виновни. Дали защото юристите си оставят ръцете творейки,  или адвокатите на подсъдимите са много добри, не може да се каже, но това което се вижда е, че някои са „по-равни” пред закона, от други. Да, ще кажете, това го знаем отдавна. Но защо тогава се тръби навсякъде, че не е вярно, че всички се съдят на равно? Защо политиците ни за пореден път се опитват да замажат очите на народа по най-нескопосаният начин? А защо медиите не правят нищо по въпроса? Защо една жена предизвикала кататастрофа след употребата на алкохол бива осъдена на 14 години затвор? А защо един изветсен спортист предизвикал катастрофа след употребата на алкохол бива осъден на 2 години и половина условно?

Да, много хора ще кажат, че има „утежняващи” и „смекчаващи” вината овстоятелства. Че жената имала 2,88 промила в кръвта, пък мъжа „само” 1.6. Че първата е убила трима души, пък втория само един и половина. Да, и половина, защото момичето пострадало при инцидента е в кома от повече от полвин година. Жената била давала лош пример, защото качила собственото си дете в колата. Да я осъдим! Да осъдим всички, които дават лош пример, но да не се ограничаваме само до собствените им деца! Да осъдим управляващите, учителите, журналистите…просто всички, които не спомагат за правилното възпитание да младото поколение! Но да пуснем спортистите, защото техния пример не е чак толкова лош. Друго е да знаеш, че като пийнеш едно-две и пометеш някой на магистралата, ще си загубиш книжката за известно време. Ама само ако си спортист, известен или богат. Това е пример! Как да не се стремиш към постигането на такива цели? Но да не забравим и най-важното. Трябва и да си с късмет…защото в Бургас и в Перник съдят различно. Кой знае как е във Варна, в София… Късмет трябва и за да убиеш обикновен човек, а не дъщеря на прокурорка, защото тогава, дори да се признаеш за виновен ти смъкват една година от максималната присъда…

Късмет!

Закон по европейски

От няколко месеца насам вече и ние си имаме европейски закон – за защита на животните. Ми така де, може ли само България и Албания да са без такива закони, даже и в Африка ги имат. На всичкото отгоре Албания дори не е в ЕС, не може да се мъдрим редом до нея, не е престижно. Още само няколко неща ни липсват и ще ни признаят за европейци. Пък и закона е хубав. И да не е, един закон повече никога не е излишен.

   Като един модерен и съвременен човек, аз чета форуми. Форуми на всякакви теми, за всичко и по всяко време. Дори в работно. И именно така в работно време гледам народа недоволен от закона. Един се жалва: „мен ако ме нападнат глутница бездомни кучета ще ги застелям”, друг щял с камъни и шутове да ги убива. Обаче – проблем! По новия закон щели да ги глобяват…тези дето убиват бездомните. Вместо да е благодарна државата, че изчистват родината от напастта, те пари трябвало да и дават. И са прави. Кучетата трябва да се глобяват, не хората. Те какво са виновни – не хапят. Пък и на българина не му е проблем да пребие някой с камъни, камо ли едно куче.

   Прелиствам форума нататък и пак срещам недоволни. Тоя път от другата страна: „Хубаво ще ги глобяват, но как ще се докаже, че някой е виновен?”, „Кой ще отговаря за съблюдаването на закона?” и разни други такива въпроси. Е как кой – полицията. Те с радост ще отговорят на всяка една жалба за жестокост към животно и ще разпоредят проверка, ще идат да разпитат лично даже, че да се убедят. В разкриването на престъпления не са много добри, но може пък тук да имат талант. А и като знаят, че някой трябва да плаща, вече е друго отношението.

   Странна работа са това хората. Все недоволни. Едните искат да са европейци, ма ако може да не плащат за нищо, камо ли за жестокост към животно. Не искат парламента да си губи времето с такива закони, като има толкова много въпроси за решаване и закони за реформиране, ма ако може и да няма бездомни животни, даже никакви животни да няма, щото ги било страх за децата им. Нападали, разхождали се в градинките, по пясъчниците. Те и по улиците се разхождат, но обикновено е за кратко – има няма до първия ТИР. Другите ги питат: „а къде да се разхождат?”, „Направете обособени за това места!” Отговор: „Ааа, който си гледа куче, да се оправя!”. Ей такива неща има по форумите. Оплаквания. Странното е, че и природозащитниците, дето толкова се бориха, се оплакват – нямало къде да се прибират заловените животни, защото предвидените от закона приюти още не са построени, няма регистър кое кастрирано и кое не, кое домашно и кое бездомно, на всичкото отгоре закона нямал оперативен орган. Е, голяма работа! Нали закон има!

Странна работа са това хората…

Една мечта

Часът е три и половина на обяд. Намирам се сред тъпла от хора, облечени в черни дрехи, които чакат реда си да влязат в Зимния дворец на спорта, където след броени минути започва фестивалът на най-голямата звукозаписна компания за рок музика –Нюклиър Бласт (Nuclear Blast). Въздухът е изпълен с емоции, а заобикалящият ме звук напомня на жужене. Опашката на входа се движи сравнително бързо и усмихнати лица, успели да преминат през охраната без да ги върнат заради притежание на забранени предмети се обръщат към чакащите с леко задоволство, че са преди другите. Идва моят ред. Приветливо момиче проверява чантата и джобовете ми и ми пожелава „весело изкарване”. Оглеждам мястото… връщам се в детските си години, когато работните места на майка ми и баба, бяха абсолютно еднакви, независимо, че бяха на съвсем различни места и в съвсем различни сфери…Сградата е досущ като тях и като хиляди други в България.  Но сега концертът е по-важен. Стоя сама сред тълпата и разглеждам хората, които сякаш са на карнавал – и облеклото, и настроението им е такова. Разхождащи се с бира в ръка момчета, с кожени якета и черни блузи с имената на всевъзможни групи изписани на тях, ме гледат с интерес, а момичетата повдигат дългите си черни поли качвайки се по стълбището. Мисля си колко артистични хора има тук и колко време са отделили за „костюмите” си. Една ръка ме връща в реалността. Всички, които чаках вече са при мен. Сега само трябва да се качим нагоре и да се опитаме да заемем предни позиции…Вече съм пред сцената. Не беше трудно. Повечето хора са от вън, където кипи невероятно оживление. В самата зала е спокойно, само хората отговарящи за музикалното озвучение крачат нервно напред-назад. Паля цигара без да се замислям, че няма къде да я изхвърля. Вглеждам се в  издишаният дим, който се смесва с парата излизаща от устата ми. Ръцете ми треперят, а човекът от охраната застанал срещу мен ме успокоява, че когато залата се напълни ще се стопля. Все още никой не излиза на сцената, музиката свири едвам доловимо. Облегната на ограждението се взирам в единствената светлина наоколо – една врата в далечината, през която непрекъснато влизат и излизат хора. Искам да видя познати лица. Познатите лица на тези, заради които днес съм тук или познати лица, които да ми съдействат да видя любимата си група от близо. Опитах всичко през последните 2 месеца…но организаторите бяха категорични „Нямаме време да се занимаваме с вас”, „Голяма работа, че правите българският сайт на групата…”, „Те едва ли биха се съгласили”. Настъпва оживление. Хората започват да влизат. На сцената се качват четири млади момчета, които се представят и започват да свирят. Но аз не чувам нищо. Единствените звуци излизащи от колоните напомнят на електрическа резачка за дърва примесена с бръмченето на развален домакински уред. Странно е, че момчетата не спират да свирят…може би това е тяхната музика си мисля си аз, и просто не я разбирам. Оглеждам се около мен – няма много хора. Но тези, които виждам имат странни изражения. Сбърчени вежди, стиснати устни и ядосани погледи, оглеждащи се на всякъде. Последната, четвърта песен на групата свършва и отново настъпва тишина. Лампите се светват и отново хора с пропуски на вратовете започват да се разхождат навсякъде. Ясно. Сега чакаме следващата група. А, ето ги. По-възрастни са от предишните, но също са много усмихнати. Песента започва, вокалистът ни подканя да пеем с него…А аз отново чувам същите звуци. Мисля си, проблемът, който се очакваше не идваше ли от стиловото различие на групите и че няма да има толерантност от страна на феновете? Но може би все пак тази банда си прилича с другата, защото са българи…Не знам. На мен ми звучат еднакво. Но аз съм твърдо решена да изслушам колкото различни стилове (а може би с еднакъв звук) са необходими, за да чуя и видя, това, за което съм дошла. Отново се взирам в малката вратичка в далечината, така времето минава по-бързо. Съвсем несъзнателно се поклащам в ритъма на музиката – дали защото ми харесва, дали защото звукът е прекалено силен и тялото ми автоматично се движи, или просто за да се сгрея – не знам. Залата избухва в аплодисменти. Разбрирам, че и тази група приключва участието си. Радвам се, защото остават само още 2 банди до голямото събитие. Следващите са германци, би трябвало да звучат различно. Интересно ми е. След кратката пауза, светлините угасват. Зад сцената се чува ревящ глас и петима мъже облечени в чери кожени дрехи, с лакирани нокти и гримирани лица изскачат на сцената. Гледам ги с огромен интерес, много са артистични. Не разбирам, това което пеят, защото специфичният начин на изговаряне на думите ги прави абсолютно неразбираеми, но са забавни. Привличат погледа. Дори и моят, който продължава да се взира в светлината в дъното, изпълнен с очакване. Тези 30 минути бяха по-дълги. Настъпи дежурната пауза, за смяна на декора, иснстументите и самите изпълнители. Отново паля цигара, макар вече да знам, че ще трябва да я хвърля на земята. Изведнъж погледа ми се прикова във висок мъж в кожени дрехи, идващ от тъмнината срещу мен. Пред мен застава човекът, който до сега е бил на сцената – вокалистът на последната група. Не мога да повярвам. Момичето до мен надава писък, че иска да се снима с него. Но той не я забелязва. Протягам се и успявам да го хвана за ръката. Той се обръща и идва при мен. Докато се опитвам да му обясня, защо съм го придърпала се заслушвам, какво ми казва той. Извинява се. Обяснава как сутринта при проверката на звука всичко е било на ред и не може да разбере, защо сега се е получило така, казва, че сжалява, че сме дали пари за да присъстваме на това. Изумена съм. Казвам му няколко успокоителни думи и посочвам момичето, което с нетърпение очаква да си направи снимка с него. Но той ме хваща за ръката и казва, че след края на концерта всички групи ще се съберат на едно място, за да празнуват и иска и ние да отидем там. Не знае къде ще е, но да не се отдалечавам, за да може да ме намери и да ми каже когато разбере… Стоя на оградата и продължавам да гледам в така познатата ми вече посока. Но този път не виждам нищо. Изобщо не осъзнавам накъде гледам. Последните изпълнители преди, „моята” група вече свирят. Макар с вече познат звук, е осезаема твърдостта на тяхната музика. Но аз дори не помня кога са излязли на сцената. Болка в ръката ме изважда от моментният „транс” и осъзнавам, че един от охранителите е почти върху мен. Болката е от неговият лакът, който се е впил в кокалчетата на ръката ми. Опитват се да извадят едно момче, което други двама охранители държат на ръце. Отдръпвам се веднага. Забравих за грубостта, защото си спомних последният концерт на който бях. Тогава изваждаха мен. Поредната цигарена угарка лети към земята. Емоциите ми взимат връх и най-накрая се стоплям. Дори събличам якето си. На сцената се суетят хора. Познатите лица от екипа на групата, която очаквам от около 4 часа. Телефонът ми звъни. Непознат номер. В слушалката заговаря глас, който ми казва, че е намерил начин да ме „вкара” зад сцената и да взема автограф от Edguy. Така се казват. Започва проверка на звука. Сменят се абсолютно всички инструменти и микрофони, всичко се проверява по отделно. Звукът от резачката изчезва след третия опит на китарата. Светлината угасва, публиката скандира името на групата. Вече съм по потник. Потник направен специално за случая, с послание изписано на него. Искам да ме забележат, за това съм и в бяло на фона на черната полюшваща се маса.  Ето ги. Излизат…Опитвам се да се добера до изхода. Трябва да се кача при седалките. Но няма стъпала. Промушвам се през оградата и се набирам на нещо метално. Не знам какво е, но върши работа. Стигам до уреченото място. Момчето ме чака. Казва ми „следвай ме” и аз тръгвам. Стигаме до охраната. Няма да мога да мина незабелязано. Облечена съм прекалено различно от всички тук и се набивам на очи. Както и очаквах, не ме пускат да мина. Един човек се задава от дъното на коридора и ме сочи. Казва „пуснете я, тя е с мен”. А аз дори не мога да го познавам. Пуснаха ме… Стигам до вратата с надписа на групата и се колебая дали да почукам. Вратата се отвори и аз влязох. Всички бяха там, в пълен състав, усмихнати и приветливи. Поздравиха ме.  Дори се снимахме. Със затаен дъх подадох дискът, който носех за автограф, и помолих всички да се подпишат. За спомен. Не мога да си тръгна без да попитам  „ Защо не можеше да стане по официалния начин, защо ми отказахте срещата?” Отговарят: „Каква среща? На нас никой нищо не ни е казал.”

Без заглавие…

Няма да пиша „добре дошли на всички…чувствайте се поканени да пишете заедно с мен“, „няма никакви ограничения“…и т.н., защото така започва всеки блог (да не кажа всеки сайт). Освен това ограничения има…:) Едно от тях е да си кореспондираме на кирилица…привърженичка съм на нашата си азбука, някак си по-лесно се чете, по-приветлива е, а и си е наша. Освен това, хора, които не се интересуват от постовете, които ще намерят мястото си тук, а само се чудят с кой да се заядат и кого да оплюят…моля, да не се чувстват поканени.

И така…запретвам ръкави…